Здравейте,
В този пост под ампутация разбирайте преждевременно разделяне с неща/ човек/ любов/ мъж и така нататък!
Трудно ми е да осъзная защо и поради каква причина се случва. Аз съм от хората, който обичат да анализират- защо хладилника реши да се размразява точно днес, защо колата ми издава странен звук, защо той ме заряза така.
Мисля, че няма да Ви изненадам като Ви кажа, че мисля най-много над последното.
Всички раздели са трудни!(или поне така казват) Едни се формират бавно, постепенно, като буря, има ги симптомите. Лесно може да проследиш как се е стигнало до края, а даже понякога се радваш, че той е дошъл и някак си ти олеква. Все едно се разделяш с брадавица, свикнал си тя да е там, но ти е по-добре, когато я няма. (какъв ужасен пример само).
Но има един друг тип раздели. Аз ги наричам "любовна ампутация" различават се по това, че не разбираш от къде ти е дошло и дълго след това разсъждаваш как се е стигнало до там. Но най-вече разбираш какво значи "да ти дойде като гръм от ясно небе".
Едва ли може да си представите колко дълго мислих над последното. "Гръм от ясно небе"... какво ли е имал предвид авторът, когато го е измислил, как ли се е чувствал. Казвам си: "Физически не е възможно! Винаги има нещо, което ти подсказва бурята",като опитен моряк който гледа сутрешното небе и вече знае дали ще вали. Но после се връщам към края (представете си го) "Романтична лятна вечер, езеро, вечеря, щастлива двойка" и после БУМ!!! край ...всичко свърши, те вече не са заедно. Дежурният въпрос: Тя: "Искаш да се разделим ли?" и най-нелепият отговор Той: "Мисля, че така е по-добре за теб!"
Бяло петно! Кръв нахлува в мозъка, опитваш се да мислиш, но не можеш....
1 месец по-късно:
Връщаш се на онова хубаво място и вече ти се струва отровно, защо мразиш езерото, то не е виновно? Това е друг въпрос, но ти вече наистина мразиш онова място и онзи залез. Пппуу ужас залез, романтика, кой я харесва тая тъпа романтика изобщо, чак и филми правят за нея?
Връщаш се още по-назад, още в самото начало и търсиш. Търсиш причината довела до този "гръм". Прехвърляш всичко като на лента, гледаш всеки детайл и отново, и отново, и отново...този филм вече ти писва. Но нищо, не намираш адекватен отговор, колкото и пъти да го гледаш, колкото и хора да попиташ, отговорът винаги е един и същ "млада си, красива си, забрави го този задник!" Не те интересуват тези неща разбира се, все ти е едно какво казват, ти просто искаш да разбереш защо. Все пак никъде не извършват ампутации без причина, нали?
След това идва и ВЪПРОСЪТ / всеки си го задава рано или късно.
Въпросът, който плаши най-много: "Колко време преди това го е знаел, планирал го е, мислел е за това?"
Представям си как като преди важно събитие го рецитира пред огледалото в банята, повтаря го с различни интонации и се чуди коя ли звучи по-добре, по-достоверно. И при мисълта за това направо почва да ми се гади, точно като все едно гледам ръката, която подготвят за ампутация, защото "някой си там (той) мисли, че така е по-добре за мен".
Кога мъжете станаха такива алтруисти? Навсякъде слушам какви са били нарциси, а в следващия момент "не искам да страдаш", "по-добре да се разделим сега и без това ще ти омръзна", "мисля, че е добре за теб"...
Моля? Нима съм срещнала Робин Худ на връзките?
"Любовната ампутация" е особено болезнена форма на раздяла, но както при всяка просто се научаваш да живееш без крак/ ръка/ сърце/ мъж.
Всяка история би трябвало да има поука, но както казва Паулу Коелю- "Поуките си ги вадете сами!"
Разбивачи на сърца ли са мъжете в последно време или просто лесно се отегчават?
Защо пиша това ли? Защото любовта е единствената дисциплина, в която добрите истории стават не от победите, а от загубите!
Love,
Snejana
*приликите с действителни лица е случайна.
В този пост под ампутация разбирайте преждевременно разделяне с неща/ човек/ любов/ мъж и така нататък!
Трудно ми е да осъзная защо и поради каква причина се случва. Аз съм от хората, който обичат да анализират- защо хладилника реши да се размразява точно днес, защо колата ми издава странен звук, защо той ме заряза така.
Мисля, че няма да Ви изненадам като Ви кажа, че мисля най-много над последното.
Всички раздели са трудни!(или поне така казват) Едни се формират бавно, постепенно, като буря, има ги симптомите. Лесно може да проследиш как се е стигнало до края, а даже понякога се радваш, че той е дошъл и някак си ти олеква. Все едно се разделяш с брадавица, свикнал си тя да е там, но ти е по-добре, когато я няма. (какъв ужасен пример само).
Но има един друг тип раздели. Аз ги наричам "любовна ампутация" различават се по това, че не разбираш от къде ти е дошло и дълго след това разсъждаваш как се е стигнало до там. Но най-вече разбираш какво значи "да ти дойде като гръм от ясно небе".
Едва ли може да си представите колко дълго мислих над последното. "Гръм от ясно небе"... какво ли е имал предвид авторът, когато го е измислил, как ли се е чувствал. Казвам си: "Физически не е възможно! Винаги има нещо, което ти подсказва бурята",като опитен моряк който гледа сутрешното небе и вече знае дали ще вали. Но после се връщам към края (представете си го) "Романтична лятна вечер, езеро, вечеря, щастлива двойка" и после БУМ!!! край ...всичко свърши, те вече не са заедно. Дежурният въпрос: Тя: "Искаш да се разделим ли?" и най-нелепият отговор Той: "Мисля, че така е по-добре за теб!"
Бяло петно! Кръв нахлува в мозъка, опитваш се да мислиш, но не можеш....
1 месец по-късно:
Връщаш се на онова хубаво място и вече ти се струва отровно, защо мразиш езерото, то не е виновно? Това е друг въпрос, но ти вече наистина мразиш онова място и онзи залез. Пппуу ужас залез, романтика, кой я харесва тая тъпа романтика изобщо, чак и филми правят за нея?
Връщаш се още по-назад, още в самото начало и търсиш. Търсиш причината довела до този "гръм". Прехвърляш всичко като на лента, гледаш всеки детайл и отново, и отново, и отново...този филм вече ти писва. Но нищо, не намираш адекватен отговор, колкото и пъти да го гледаш, колкото и хора да попиташ, отговорът винаги е един и същ "млада си, красива си, забрави го този задник!" Не те интересуват тези неща разбира се, все ти е едно какво казват, ти просто искаш да разбереш защо. Все пак никъде не извършват ампутации без причина, нали?
След това идва и ВЪПРОСЪТ / всеки си го задава рано или късно.
Въпросът, който плаши най-много: "Колко време преди това го е знаел, планирал го е, мислел е за това?"
Представям си как като преди важно събитие го рецитира пред огледалото в банята, повтаря го с различни интонации и се чуди коя ли звучи по-добре, по-достоверно. И при мисълта за това направо почва да ми се гади, точно като все едно гледам ръката, която подготвят за ампутация, защото "някой си там (той) мисли, че така е по-добре за мен".
Кога мъжете станаха такива алтруисти? Навсякъде слушам какви са били нарциси, а в следващия момент "не искам да страдаш", "по-добре да се разделим сега и без това ще ти омръзна", "мисля, че е добре за теб"...
Моля? Нима съм срещнала Робин Худ на връзките?
"Любовната ампутация" е особено болезнена форма на раздяла, но както при всяка просто се научаваш да живееш без крак/ ръка/ сърце/ мъж.
Всяка история би трябвало да има поука, но както казва Паулу Коелю- "Поуките си ги вадете сами!"
Разбивачи на сърца ли са мъжете в последно време или просто лесно се отегчават?
Защо пиша това ли? Защото любовта е единствената дисциплина, в която добрите истории стават не от победите, а от загубите!
Love,
Snejana
*приликите с действителни лица е случайна.